Никола Георгиев-Кайо: Моят Христос не е разпнат, разпнато е словото му

Никола Георгиев-Кайо: Хуморът в изкуството ни учи на самоирония, твърди художника

Интервю на Лиляна Караджова

Художникът – карикатурист Никола Георгиев – Кайо

Никола Георгиев-Кайо e художник – карикатурист и живописец, със силно разпознаваем стил, хумор и колорит. Неговите картини ни срещат с пъстър социален свят, типични персонажи превърнати в изкуство с добронамерена ирония. Вече познаваме работата на Никола Георгиев-Кайо от десет самостоятелни изложби, а на 3 октомври в галерия „АРТ 36” може да видим 25 нови непоказвани до сега платна. Заглавията „Икар, готов да полети” и „Закуска на покрива” намекват за личния подход на интерпретация, в която въображението прави всичко възможно. С Никола Георгиев-Кайо разговаряме за стойността на хумора в изкуството, за пътя към самоиронията и за личните моменти в творческата работа.

По какъв начин се преплитат работата ти на карикатурист и на живописец?

Няколко, не много на брой колеги художници си създадохме течение „живописатира” както всеки се досеща творим сатирична живопис. Необходимо условие да си част от това сравнително ново семейство, усещане за цвят, същевременно баланса да не превърнем живописта в карикатура. Тва е труден баланс, Любен Дилов-син много точно го нарече „академичен наивизъм”. Иска ми се да не се взимаме толкова насериозно, ежедневните ми прояви като карикатурист във вестниците ми помага за това. Иска ми се в картините да има топлина и човек да се чувства комфортно, когато застане пред тях, да не сервилничи, но и да не ги чувства далечни. Много обичам да рисувам хора, моите картини са изпълнени с големи групи, също и с причудливи животинки. Има и злободневен сатиризъм, българинът умее да се самоиронизира, и въпреки че напоследък се взима по-насериозно, мисля, че това е временно явление.

Защо е толкова трудно за хората да обръщат иронията към себе си?

Не можеш да се шегуваш с останалите, ако не умееш да се шегуваш със себе си. Аз също не съм успял да стигна до това съвършенство, понякога се връзвам на хумора, не успявам да го асимилирам. Вероятно това е някакво недорастване, което всъщност не е чак толкова лошо, защото цял живот се опитваме да правим нещо, сещам се за лозунга от илинденско-преибраженското възстание, моят прадядо е бил участник, загинал е в беве край Малко Търново „Робът се бори за свобода, свободният за съвършенство”. Опитваме се да се усъвършенстваме, обаче все не ни се иска да се погледнем в кривото огледало и да си признаем грешките. По-лесно е да се подиграваш на другите. Обяснимое, първият човек, който се е появил не е имал огледало, виждал другите смеел се на носовете им, на походката и на други комични неща, без да знае, че и той е не по-малко смешен.

Мислиш ли, че карикатурата може да бъде школа по самоирония?

О да, това може би е основната причина тя да съществува. Не да осмееш другите, а да зададеш въпроси към себе си – къде си ти и каква част от доброто и от злото изповядваш и въобще да се посамонаучиш. Мисля, че изкуството дава и това на зрителя, защото в противен случай няма смисъл да се ходи по изложби.

Какво насочва хумора и иронията ти към сферата на социалното?

Моите картини са сюжетни. Хуморът наистина е много социален, ние сме принудени да живеем социално и трябва да се научим на много неща… на търпимост, на любов към недостатъците си и недостатъците на другите, защото те ще останат такива, дори и да не ни се иска. Смятам, че не сме Кралят Слънце, за да кажем – „Държавата, това съм аз”, за да се опитаме да моделираме всички по един начин. Те ще си останат такива и дразнещи или не. Много често извличам образи и сюжети докато вървя покрай пазара и наблюдавам невероятни „документи”. Това е най-голямото богатство от образи в София. Ако човек не е наблюдавал софийския пазар, не е видял солта и пипера, нито лютото, нито горчивото на София. Или на който и да е български град, защото пазарът е най-голямото сборище, там са се решавали всички въпроси още от древността. Ние не сме толкова много, колкото са индийците, които непрекъснато се търкат един в друг по улиците и това е нещо много по-трудно за възприемане. Не знам дали е за добро или за зло, но е неизбежно – хората ще стават все повече и повече, ние трябва да се научим да живеем в социална среда.

По какъв начин пренасяш връзката между образа и текста от карикатурата в заглавията, които даваш на своите картини?

Заглавията са много важни, една от картините ми се казва „Закуска на покрива”. Това е флиртова закачка между трима души провокирана от Едуар Моне – „Закуска на тревата”, която интерпретирах по свой начин, и тя придоби друг смисъл. Имам един „Автопортрет на художника като дърт котарак”, по заглавието на книгата на Дилан Томас „Портрет на твореца като млад пес”. Това са шеги, които правя без да принизявам оригиналите, по-скоро търся своите образи, докато си представям иронично, че съм в позицията на Моне. Например в „Икар готов да полети” едно момченце, което е на покрива маха с ръчички. Икар не е полетял и той също няма да полети. Може да скочи от покрива, може и да не скочи, може би съм аз, може би си ти.

Хуморът е противоречива тема в живописта, бил ли си упрекван за това?

Постоянно принизяват сатирата в живописните стойности, въпреки че, ако човек се вгледа, ще види, че става въпрос за професионален и истински колорит. Така че живописта е налице. Друг е въпросът, че някои хора приема хумора за недостоен, но това ми звучи като ограничено в каноните на католическата църква, която не признава усмивката за достойна божествена проява, иска всичко да бъде сериозно. Ние сме живи и хора и трябва да се смеем, а освен всичко смехът е безплатен.

Какви фрагменти от собствения си образ претворяваш в своите персонажи?

Котките и рибите са едни от най-често срещаните герои. Рибата, защото умее да мълчи много добре, много интелигентно и възпитано и заради онзи прословут поглед, който познаваме в тъмното, тези семафори, които те следват. Това едновременно носи топлината на дома и усещане за независимост. Всеки носи в себе си този неопитомен котешки дух и искам никога да не го губим. В една от миналите си изложби имах поредица, в която всички котки имаха различни характери, една носеше усещането на смуглата лейди от Шекспировите драми или примерно на персийския навъсен аристократ. Това ме радва, защото носи един езоповски език, с който можеш да кажеш много. Уви хората днес не обичат много-много да се замислят, иска им се бързичко да изконсумират една картина или филм, на мен ми се иска те да се взират повече, да гледат фона, да търсят допълнителните образи. Що се отнася до моя личен образ – твърди се, че всеки художник рисува себе си в различни светлини, тоест съм в всеки от образите.

Влияят ли изложбите върху навиците ти на художник?

Обичам да работя всеки ден, и когато нещо ми хрумне искам да го уловя бързо, защото мигът е ценен и то ще отлети. Искам да пожелая на всички хора да имат повече свободно време, да го намерят по някакъв начин, ако трябва да го откраднат от съня си или да убият работодателя си, което е по-сложното. Това ти позволява да осветиш и оцветиш нещо от ежедневието, което не ти харесва, да създадеш свой свят. Метафорично да станеш мъдър „с брада. Не мисля етапно за живота си, а сякаш изграждам една и съща катедрала използвайки различни камъни. Всяка една картина е различен камък. Мога да имам реплики към стари произведения, но се стремя те да са различни, без да стигаме до голословност. Най-хубавата мисъл, която съм чувал от един преподавател по живопис беше „А сега забравете всичко, на което съм ви учил и трябва да превърнете вашите минуси в плюсове”. В българския фолклор, това е станало наяве, от мъката и тъгата нашите предци успели да създадат бисери.

Има ли психологическа бариера, през което да минаваш всеки път, преди да започнеш работа?

Да, има страхове от теми и сюжети, за които си казваш, „не, не съм подготвен”, още е рано и продължаваш да трупаш опит. Не бива човек да бъде пагубно смел. Примерно ако никога да не си скачал във вода и изведнъж го направиш е ясно е какво ще се случи. Когато бях по-малък не си задавах тези въпроси, колкото по-млад е човек е по-смел, а след това започваш да ставаш все по-предпазлив относно това дали си достоен да изразиш нещо.

Кои са непристъпните теми в твоята работа?

Трябва да си дадем сметка, че прекалено зловещите неща не трябва да се изобразяват. Имам една не чак толкова страшна картина, наекох я „Страх от тавана”, Спомени от детството–призрачното усещане игра на сенките, сякаш те дебнат разни непознати опасни същества, плод по-скоро на фантазията ти. Чудесно е да преодолееш част от страховете си. Но винаги ще има теми, които не могат да бъдат смилаеми и затова човек трябва да има своите табута. Ненормално е да се рекламира канибализъм и наркомания, спомням си една реклама на Бенетон с разкъсани дрехи на убит войник от Сараево и смятам, че този образ не е за реклама. Мисля, че човек трябва да щади чувствата на останалите, да бъде на страната на разума, от светлата страна.

Как интерпретираш образа на Христос в настоящата си изложба?

Моят Христос всъщност не е разпнат, разпнато е словото му. Онова балонче, в което са изписани думите – то е разпанато на кръст. Картината е алегорична и е провокирана от нещата, които чуваме като в развален телефон, когато нещо красиво като „обичам те”, може да се превърне в ръмжене. Словото може да се бъде нещо много страшно. Самият аз съм много бъбрив – и в живописта, и в живота, и ми е трудно да мълча. Понякога изпусната реплика може да те качи на ешафода давам си сметка колко велико и невероятно е словото.

Има ли картина в настоящата изложба, която да разграничиш като по-специална?

В плаката съм събрал четири картини, едната е „Изтърсачето” – нежеланото дете, другата – рибарят на Хемингуей от „Старецът и морето”. Винаги съм си представял баща ми, който много обичаше да лови риба и сега той продължава да е свързан с морето. Учил съм се от морето и водата, и въпреки че не съм истински маринист, се възхищавам от невероятната стихия – как топло спокойствие може да се обърне в един ад и обратното. Това е онова малко пърхане на пеперуда, което отделя едното от другото.